Яслата

вторник, 1 ноември 2016 г.


Привет, мили хора! Аз съм един не особено активен блогър последно време, но реших да седна и да опиша нашето приключение, наречено - ЯСЛА. С повече свобода покрай нея, надявам се, все по-често да се четем тук.


Не знам колко от вас са преживявали класиранията, записването и адаптацията в ясла. Тук да вметна, става въпрос само за СДЯ (самостоятелни детски ясли). И то държавни. Частните изобщо няма да ги коментирам.

Всичко започна на 13ти Май, тази година. Тогава беше първото класиране. Аз като една типична амбицирана майка, реших да изтичам до яслата, в която исках да приемат Ян и да проверя, дали случайно няма изнесени списъци. Щото, нямаше да издържа до следващия ден, когато щеше да се види всичко в системата.
Та, крача аз по улицата, свито ми е на корема и душата. Имам усещането, което имах преди години, когато ме приеха в университета. Вървя и различни картинки се въртят в главата ми. Ами ако не са го приели, как ще давам аз луди пари за частна ясла. Или как ще напускам работа и ще си гледам детето. Неусетно пристигнах пред яслата. Там родители. Едни плачат, други се смеят. С движения на ранен терминатор пробивам тълпата пред списъците. Почвам да търся трескаво. Няма го Ян. Никъде не го виждам. Ужас, ей сега я втасах. Бърша нещо между пот и сълза и продължавам да гледам. Изведнъж изкача едно ...лов Пенчев. Вдигам аз панделката, с която бяха завързали листовете и БАМ! Ян класиран на първо място от жребиите. 12та част на Хенделовата Месия гръмва в ушите ми. Сълзи напират, аз се стискам и се правя на корава. Излизам от двора и веднага провеждам разговори с половината рода, които се радваха, все едно Ян е приет в Бръшляновата лига. С паднала тухла от сърцето се прибрах и си сипах едно.

Лятото мина весело, безгрижно и носталгично. Някак, когато детето ти тръгва на ново и непознато място, след като две години (и девет месеца) сте били неразделни.. не е приятно.
Започнах подготовка за яслата. То не бяха пантофи, панталонки, блузки, резервни дрехи, течни сапуни, памперси.. Е, всичко беше прилежно набавено. И няколко дни преди първия ден на Ян в яслата, аз изпаднах в жестока депресия. Представях си как ще реве, ще вика "мамаааа" и няма да иска да влиза. Да, ама не стана така. Когато отидохме там, обухме пантофите, избра си шкафче и като първи пич, хвана сестрата за ръка и си влезе. Без да ме погледне. Без да каже "чао мама". Аз стоях като препарирана, невярваща.

Останах така, докато същата сестра не излезе, за да запише данните ми. Телефон, имена, адрес. Окей. Попита ме за професията ми. Фирмата. Тези на таткото на Ян. Огледа ме от долу до горе, за да прецени дали съм от заможните родители и дали ще могат да ме използват за тяхно благо. Аз шеговито я попитах "а кръвната група да си я кажа ли?". Последва леден поглед и "довиждане госпожа, елате да си го вземете по обяд".

По обяд отидох да си прибера детето. Той весел, леко подсмърчащ (плакал все пак малко за мен) идва и ме гушка. Щастлива, че не е напълнил стаята със сълзи и сополи, бързо го облякох и си тръгнахме. Тук ще приложа и снимка от този паметен ден.


Разбира се, след като изкара една пълна седмица там се разболя жестоко и две седмици вече лекувам ларингитна кашлица. Инхалатора прегря, главата ми и тя. Но да, това е отрицателната страна. Имунитета. Но това е друга тема. Тази приключва тук. :)

Ако има майки между вас, на които им предстои ужаса с класиранията, пишете в коментари дали искате да направим отделен пост за механизма на системата и всичко около нея.






 

Няма коментари:

Публикуване на коментар